Светлината!
Тя е ясна, но не съвсем. Тя е реална, но почти. Понякога е студена, друг път е страстна. Тя е видима, мммм не чак толкова. Едни казват: „Това е частица, стрелкаща се насам-натам!” Други крещят: „Не, не и не! Тя е заливащата ни вълна на световния ефир!” Трети се надвикват, трошат огледала, лаборатории пушат, но... идват времена и един рошав професор, дъвчейки мустак, казва: „Хм, всичко е относително!”
Светлината се оказва голяма магьосница, добре, ще го кажа – двулична измамница. Не вярвате? Нека да се разходим до Англия, някъде около средата на XVII век! По-точно, да минем по калдаръмените улички на кампуса в Тринити колидж в Кембридж и няма как да не се разминем със замисления младеж Исак Нютон. Той току-що е прочел теорията за пречупването на светлината на картезианеца Рене Декарт, която не му харесва, ама толкова не му харесва, че решава да погледне през призмата на една друга, по-раншна теория и гордо да хвърли лъч към света на учените през 1675 г. с „Хипотеза за светлината” и бляскаво да заяви: „Светлината е съставена от малки частици, разпространяващи се по права линия, които аз, Исак Нютон, гордо ще нарека корпускули!” Добре де, но горе-долу по същото време, един друг блестящ учен от сумрачна Холандия, Кристиан Хюйгенс, разработва напълно различна вълнова теория, която пък той публикува в „Монография на светлината” през 1690 г. и скромно заявява, че светлината се разпространява като поредица от вълни в среда, наречена светоносен ефир. Уви, поетичните обяснения в ефир на Хюйгенс не помагат срещу медийния авторитет на Нютон и дълго, дълго време на мода е корпускулярната теория. Мода, но понеже е тясна и праволинейна, все се спъва на въпроси: Защо се отразява? А защо се отклонява (дифракция)? А защо се изкривява (рефракция)? И още, още... Почти цял век светлината се подвизава теоритично под мантията на Нютон. На ринга обаче застават нови играчи и се започва. Първото кроше идва от френския инженер Огюстин Френел, защото, как да се обясни поляризацията на светлината – без задръжки и прегради е хаотична, а като срещне други вещества става доста праволинейна - освен чрез лековатото ѝ вълново поведение? Второто кроше с английска точност уцелва Майкъл Фарадей, който вдъхновява шотландеца Д. К. Максуел да запретне поли и да нанесе окончателен удар в тялото на физиката и ведно с немския експеримент на Хайнрих Херц да възвестят в средата на XIX век електромагнитната природа на светлината. Ох, ама те така се възгордяват! И не виждат, че разни малки проблемчета, като измерване скоростта на светлината, фотолектрическият ефект и проблемните абсолютно черни тела измъкват от праха позабравените корпускули. През 1905 г. А. Айнщайн ревизира стари теории на Галилео Галилей и Исак Нютон, подхвърля енигматичното E = mc^2 и прибира една Нобелова награда за фотоелектричния ефект. По същото време Макс Планк скромно подрежда пакети с частици светлина, които излъчват черните тела. Пакетите нарича квант, частицата става фотон, а светлината най-после открива двете си лица. При едни ситуации обръща единия профил и се държи като вълна, а при други – хоп, като частица. Този вълново-корпускулярен дуализъм, този лицемерен Янус в женска рокля всъщност не е сам – наредени след него са електроните и разните му там елементарни частици. Трябва да признаем, че за нашите интереси във фотографията, светлината проявява малко повече характер и ще я срещнем по-скоро облечена като вълна, отколкото като гола частица, но никога не трябва да забравяме, че тя – светлината - може и да се мени страстно-студена, видимо-невидима, естествено побеляла и изкуствено начервена, но тези, които не могат без нея - сме ние.
Така че – нека бъде светлина!